Антидепресанти, плацебо ефект и реалните психологически проблеми

категория: здраве

Янко Бояджиев
12-15 minutes

„Посочените изследвания ще ти кажат какво е проработило от финансираното, но не какво се е провалило – така, че да придобиеш впечатлението, че изследванията са се справили по-добре от случайността.“

Насим Талеб

Нека погледнем заключенията на реални изследвания

Плацебо и антидепресанти – нека погледнем в посоката защо медикаментите не могат да помогнат на емоционално-морални страдания, освен чрез временен седативен или стимулиращ ефект. Ние знаем, че в градския модерен начин на живот връзките между хората се „чупят“ лесно и самотата е сериозен проблем. „Хапчето“ изглежда е опит за омекотяване на тази реалност, но не много повече.

В рамките на тази статия ще се фокусираме върху ревю на научната литература в сферата с автор Ървинг Кирш – Сътрудник Директор в Програмата за Плацебо Проучвания и лектор по медицина в Медицинското Училище на Харвард и БИДМЦ (болница за преподаване) на Харвард. В това ревю са цитирани десетки релевантни изследвания (към които включваме препратки тук) по темата. В края на този текст можете да намерите линк към самата статия на Кирш.

-> Антидепресантите се предполага, че работят като оправят химически имбаланс, специфично, липсата на серотонин в мозъка…Но анализът на публикувани и непубликувани данни, които бяха скрити от фармацевтични компании разкрива, че повечето(ако не всички) ползи от антидепресантите са поради плацебо ефект.

-> Вместо да третират депресия, популярните антидепресанти може да предизивикат биологическа уязвимост правеща хората по-вероятно да бъдат депресирани в бъдещето.

-> Анализирайки данните, които намерихме, не бяхме изненадани да намерим значим плацебо ефект върху депресията.Това, което ни изненада беше колко малък е ефекта на самия медикамент. 75% от подобрението в групата с медикамента се появи също и, когато на хората бяха дадени захарни хапчета без активни съставки в тях. Тяхната публикация доведе до бурни дискусии – Бьойтлер, 1998; Кирш, 1998; Клайн, 1998.

->В опит да отговорим на критици, решихме да репликираме изследването ни с различен сет от клинични тестове (Кирш, Муур, Скобориа и Николос, 2002). За да направим това, ние ползвахме Закона за Свобода на Информацията, изисквайки от Администрацията за храните и лекарствата (FDA) да ни изпратят данните, които фармацевтичните компании са пратили до нея в процесите за одобрение на 6 антидепресанта от нова генерация, които бяха най-предписваните по това време. Така имахме данни за публикувани и непубликувани изследвaния/изпитвания.

-> Това се оказа много важно. Почти половината от клиничните изследвания спонсорирани от фармацевтични компании не бяха публикувани (Меландър, Растад, Мейер/Бърман, 2003; Търнър, Матюс, Линартадос, Тел и Росентал, 2008).
Резултатите от непубликуваните изследвания/опити бяха познати само на фармацевтичните компании и FDA, и повечето от тях са се провалили да намерят значителна полза от медикамента сравнение с плацебо. Одобрението получено от FDA стъпва върху това, че фармацевтичните компании предоставят само успешните изследвания докато неуспешните не се взимат предвид и никога не се публикуват.

-> От данните изпратени от FDA, само 43% от изследванията показват статистически значителен ефект от медикамент в сравнение с плацебо (бел. Ървинг – това дори не е клинична значителност, а само статистическа). Останалите 57% показват отрицателен или никакъв резултат. Резултатът от нашият анализ индикира, че 82% процента от реакцията към тези антидепресанти е плацебо реакция. Подобни резултати достигат сходни мета-анализи и изследвания: Търнър, 2008; Кин, Чен, Янг, Янг и Лорен, 2011; Фонтулакис и Мьолер, 2011; Фурние и други, 2010; NICE, 2004; Кин и други, 2011)

-> На базата на 234 изследвания, няма клинично релевантни разлики в ефикасността или ефективността за третиране на остра, продължителна или поддържаща фаза на Значително Депресивно Разстройство(Major Depressive Disorder). Никакви разлики по отношение на ефективност се наблюдават при пациенти с придружаващи симптоми или подгрупи базирани на години, пол, етническа принадлежност или коморбидни състояния…Настоящите доказателства не оправдават препоръчването на определени антидепресанти от второ поколение на базата на разлики в ефикасността (Гартленер и други, 2011, страница 772).

-> Как е възможно медикаменти с такива слаби данни за ефективност да бъдат одобрени от FDA? Отговорът се корени в разбирането на одобрителните критерии ползвани от FDA. FDA изисква две адекватно направени клинични изследвания показващи значителна разлика между медикамент и плацебо. Но има дупка в процеса. Няма лимит на опитите за изследвания, които могат да бъдат извършвани в търсене на тези две значими изследвания. Изследванията показващи негативни резултати просто не се броят. Допълнително, клиничната значителност на откритията не е взимана предвид. Всичко, което се взима предвид е статистическа валидност. Провалът да се спомене неуспешното изследване не е просто недоглеждане. То е решение взето внимателно от политиката на FDA връщаща се назад с десетилетия.

Информацията е твърде дълга и шокираща, за да се сумира само в рамките на една статия, затова ще спра тук. Има други интересни данни в глави като „Серотонният Мит“, „Антидепресантите като Активно Плацебо“ и „Какво да направим?“. Всеки може да погледне линка в края на статията, публикуван в Националната Библиотека на Медицината/Националният Институт за Здраве – САЩ и Националният Център за Биотехнологична Информация.

Не е изненада, че предписването на плацебо има приблизителен ефект като антидепресанти за дълбоко емоционално страдание като реакция на морални и ценностни житейски конфликти.
Няма биологически тест за „психологическо разстройство“

„Вече 40 години, „биологическата“ психиатрия все още не е валидирала дори една психиатрична диагноза/състояние като абонормалност/болест, или като нещо „неврологично“, „биологично“, „химическо имбалансно“ или „генетично“.

Др. Фред Бауман, невролог,
член на Американската Академия по Неврология
“Измамата ADHD: Как психиатрията създава „пациенти“ от нормални деца”

Всеки по-напреднал в темата за „психологическите разстройства“ знае, че не съществува биологически тест, който да потвърди наличието на „психологическо разстройство“. Най-лесната проверка на това твърдение е всеки човек да отиде в най-близката болница, където и да е по света, и да поиска такъв. Това естествено значи, че „психологическите разстройства“ не съществуват при физиологически здрави хора.

Разбира се това не означава, че емоционално-моралното страдание на десетки хиляди българи и милиони по света не е истинско. Моята агония беше реална в продължение на 9 години. Но беше в рамките на личните премеждия, препятствия, тежки морални дилеми и съсипващи емоции и психика ценностни сблъсъци. В градският модерен начин на живот всеки неизбежно има периоди, в които изпитва самота, отчаяние и загуба на смисъл в живота. Но това не са медицински болести, въпреки че могат да имитират привидно симптомите на физиологически заболявания. Тези съкрушителни емоционални тегоби могат да продължат десетилетия.

Искам да кажа ясно – емоционалното страдание и личното отчаяние са толкова реални колкото туморите на мозъка, болестта на Алцхаймер и бактерията на сифилиса. Знам това добре. Страдах в продължение на 9 години. Събуждаш се и „преизподнята“ поглъща цялото ти същество и докато не заспиш сякаш носиш оловен шлем на главата си навсякъде. Изблици на паника и непримирим ужас те обземат сякаш от нищото докато вършиш дори дребни задължения от деня си, тъй като не можеш да намериш смисъл в живота в настоящето и не виждаш как може да се появи такъв в бъдеще. Страданието ми беше толкова реално, колкото и болестите, които преживях през тези години – вирусни и бактериални инфекции.

От години вече не страдам. Отървах се от оловния шлем. Ежедневният ужас ме изостави. Гравитацията отново заработи нормално за мен, а не сякаш иска да ме изравни със земята всеки момент докато съм буден. Как? След систематичен труд и работа с други страдащи, най-после успях да разбера моралния казус на немедицинското страдание и успешно да го реша за себе си. Без упояващи или стимулиращи медикаменти. Това не е „нова“ или „радикална“ теза. Това е една от най-старите идеи на модерната психиатрия и хуманитарна мисъл въобще.

Успявам да помогна и на други хора заедно с техни активни усилия. Това не е работата на лекаря, който лекува пациента като последният си взима почивка от ежедневните задължения. Това представлява активен разговор целящ локализирането на източника на страдание в ежедневни морални казуси, най-просто казано. Веднъж намерен от страдащият се изисква да вземе трудни решения и да полага големи усилия за постигането на промяна в своето ежедневие. След намиране на конкретния морално-ценностен казус, всичко зависи от консултирания и неговите действия оттук нататък. Тук няма лекар и пациент. Лично смятам, че изпитването на дълбоко страдание е важен елемент от живота, тъй като то ти дава насока, учи те на личностна твърдост и не ти дава една секунда спокойствие докато не намериш източника на това страдание от немедицински тип – въпросният морално-ценностен казус. И го решиш.

Не мога да изразя достатъчно ясно колко тежко се подценяват емоционално-моралните страдания. Колко бързо те се редуцират единствено до био-химични процеси в тялото от сциентични течения като “биологическата” психиатрия. Всеки умствен процес има огледален процес на физиологическо ниво, в това не може да има съмнение, но не можем да отидем по-далеч от това. За мен изглежда, че емоционално-моралните страдания са по-тежки и по-сериозни от повечето болести на медицината. Елиминирайки и игнорирайки първите, ние създаваме една бездушна биологическа машина, която трябва да се “мери“ и „балансира“, без значение какво мисли, вярва, обича, мрази, страда и отчайва.

Стигнах ли, обаче, края на моето морално немедицинско страдание поради личностно израстване с изоставяне на грешно поведение според дълбока вътрешна лична оценка? Не. Докато личността живее потопена в спешна нужда всеки ден да прави морални и ценностни решения, потенциала да прави грешни решения и изпада в емоционално страдание дебне зад ъгъла и я гледа злобно.
Трагедията на човешкия живот

“Приемам като аксиома, че всички хора искат да са свободни.Свободни от последствията на своите действия. Когато нещата вървят добре, те хвалят себе си. Когато обаче нещата вървят на зле, те се обаждат на лекар. Функцията на лекарят е да измисля извинения, дали на съпруги или съдилища.“

Тиодор Далръмпъл (Антъни Дениълс), психиатър
„Как психологията подкопава морала“

Няма съмнение, че науката и медицината се стремят да се борят срещу трагедията на човешкия живот. Цивилизационните процеси и технологическият напредък създават тези два значителни и важни инструмента за тази може би най-важна битка. Но има известни разлики в същността на проблема на „психологическите разстройства“, които трябва да бъдат разбрани.

Проблемът е, че много интелигентни хора с отлични знания в природните науки смятат, че стандартите в социалните науки са смешни. В известна степен са прави. Но иронично не разбират, че част от проблема идва от тях самите. Те се борят срещу магико-митичното мислене в социалните науки с понякога също толкова вредно сциентично мислене поради неадекватно прилагане на методите от природните науки в сфера, в която те нямат място. Минаха приблизително 200 години с разрушителни резултати – от грешното прилагане на позитивизма на природните науки към социалните – една от рожбите му е комунистическата идеология. Нейните най-ранни бащи са Анри дьо Сен-Симон и Огюст Комт с тяхната позитивна социология и религия на сциентизма. Социалните науки могат да са с отлични научни стандарти, ако методите на природните науки бъдат запазени за сферите, в които са адекватни. Това обаче е тема за отделен материал, която няма как да застъпя в дълбочина тук.

Трагедията на човешкия живот е най-познатият ни исторически феномен. Дълбоките морални и емоционални страдания често парализират личността на човек с десетилетия и изненадващо шокират всяко следващо поколение с тази своя плашеща потентност.