ПРАБЪЛГАРСКИ ЖЕНСКИ ИМЕНА

категория: забавни

Иван Танев Иванов

Именната система на един народ е важен белег за неговия етнически характер, религия и културна история. Ето например какви имена са носели ранните тюрки (по Л. Гумильов) - Тарду хаган, Турум хан, Бумън, Истеми, Кара Исик хан, Кушу, Яндъ, Арслан, Бури хан, Кара Чурин Тюрк, Боке, Тардуш, Ъшбара, Чулу, Апа, Амрак, Кюл тегин, Билге хан и др.

В 542 г. Бумин (Тумин) – водач на рода Ашина, обединил около себе си група алтайски чергари, наричайки ги „тюрки”, вдигат въстание и разгромяват кагана на жуан-жуаните. След това Бумин, провъзгласен за каган, създава Тюркския каганат, който постепенно се разширява от Кавказ до Китай. Много скоро обаче каганатът се разпада на две части – Източна и Западна, като източната част продължава да се управлява от каган, а западната се управлява от ябгу, формално подчинен на кагана. Синът на западния владетел, който се явявал наследник на ябгу-то носел титлата шад „заместник”, втора по важност титла в западна част на хаганата. През VII в. владетели на западния хаганат са Джебу ябгу-каган, Ирби Шегуй ябгу-каган, Тон ябгу-каган.

Нито едно от тези най-често срещани и важни тюркски имена, нито посочените най-важни тюркски титли (каган, ябгу, шад) не се срещат при прабългарите.

Известни са над сто на брой прабългарски мъжки имена, които са от съвсем друг вид:

От Първото българско царство и по-рано: Зиези, Авитохол, Ирник, Гостун, Органà, Кубрат, Курт, Баян, Аспарух, Еспор, Исперих, Аспар-Хрук, Твирем, Севар, Винех, Кормесий, Кормисош, Батой, Батоя, Бату, Бато, Белар, Болгар, Биляр, Мостич, Сигрич, Данич, Звинич, Изот, Котраг (Контраг), Алцек, Алциок, Кубер, Куберг, Асверг, Тервел, Омуртаг (той има поне още 5 имена), Умор, Телец (Телецин и още няколко), Паган, Крум, Персиян, Кардам, Телериг, Сондоке (Сончонка и още три-четири варианта), Борис - Богорис, Маламер, Ерми-Ермиар, Чака-Чакарар, (Куви ?)-Кувиар, ...дуар, Куригир, Вокил, Дуло, Вихтун, трима прабългари - Котомер, Асверг и Куберт, убити в сражение с византийците по времето на Омуртаг в 818 г., Каран, Карнота, Остро (Остромер, Острис), Докс, Лабас, Расате, Стазис, Хунол, Сонмер, Исбул, Иратаис, Ич, Пок, Зермо (Зермон), Окс, Охси, Шун -Оксонос (Охшин), Кордил, Балий, Борил, (О)негавон, Елемаг, Тарах, Дристър, Хръз, Енравота, Шун, Сивин, Сабин, Чепа, Ток, Токту, Цок, Цикос, Зент, Иратаис, Корсис, Кракра, Небул, Тиридин – Таридин, Сурсувул, Мокрос, Перина, Акум, Левота, Алцег, и др.

Прабългарски имена, завършващи на суфикса "-мер" (човек, мъж): Безмер, Маламер, Гоимер, Теример, Хумир, Ламир (Ламер), Пиримир, Памир (може би вариант Пумер), Сломер, Клономер, Тешимер, Тимер, Тичомир, Тотимер (Татимер), Тръсомир, Перимир (сравни Перин), Кутумер (може би варианти Хотамер, Хойдомер), Даргамер, Семир, Томер.

От района на Стара Голяма България и Кавказ (имена на утигури, кутригури, хони, есегели, берсили): Крумбат, Худбат, Заберган, Синион, Сандилх, Стиракс, Дронг, Бузан, Сигизан, Хацон, Хиниалон, Харатон, Хормуздан, Глон, Анагай, Грод, Мугел, Вунд, Тат, Татуш, Татул, Еран, Вананд,

Имена на отвъддунавски българи от 890 г. до 1008 г. все езически: Салан, Лоборец, Ахтум, Отум, Чанадин, Глад, Менуморут, Гелу, Кеан,

От Волжска България са известни няколко десетки имена: Алмуш (най-вероятно Алмич), Саклаич, Хойдомер и мн. др.

В манастирите в с. Равна и гр. Мурфатлар (X-ти век) проф. Казимир Попконстантинов разчита няколко десетки неславянски и нехристиянски (вероятно прабългарски) лични имена - Котоко, Курт, Испор, Нелаи, Чото, Тагчи, Тонган, Тупаи - (ПГ-СССКБА).

Имена на богове: Сон, Анишър, Уон (Вон), Сан, Еа

Късни (XV-ти век): Елдар, Чебул, Саман, Азмар, Могош, Пекюр, Тураман,

Несигурни: Мавър, Зитко, Тудор, Балин, Бисер, Българ

Имена - епоними: Борис (варианти Парис, Персиян, по-късни варианти Персияна, Бърза, Бързиц, Бръзиц, Бръсо, Берсил, Барсил, Варзац, от племето берсили, от тук "перси", "персийски букви", Преслав, Братислава), Българ (варианти Полгар, Болгар, Балх от племето българ); Аскал (от племето аскал); Дронг (по-късен вариант Дранг, Дрангов от племето дранги), Ерма (от рода Ерми, Ермиар, )

Имена - епоними, образувани със суфикса "-аг, иг, г": Котраг (варианти Кутумер, от племето кутригури); Куберг (втори вариант Кубер от рода Кубиар-Кувиар и племето "купи-болгар", от тук река Кубан, вариантът Кубрат е от рода Дуло); Телериг (вариант Телец-Телецин, от племето "теле"); Асверг (друг вариант Север от племето севери - сивери - сувар - суваш, от тук Северински Донец, Турну Северин). Този суфикс за образуване на прилагателни имена участва във владетелската титла КАНАЗ ИВИГИ - "княз божествен", от думата "иви" - бог, в донско-кубанската писменост IYI.

За разлика от мъжките прабългарски имена, известни са твърде малко прабългарски или раннобългарски женски имена. Затова е полезно тези имена да се съберат и сравнят, за да се разбере принципа на тяхното образуване. По-долу се представя кратък списък от исторически засвидетелствани раннобългарски женски имена или такива с възможен прабългарски произход:

РОКСАНА - българско женско име от X-ти век (вероятен смисъл - Сияйна, Лъчиста, от иранското и аланското roxs - бляскав, сравни роксолани - блестящи алани). Същото име, Роксана е носела и дъщерята на източноирански владетел, в която Александър Велики се влюбил от пръв поглед и се оженил. От брака им се ражда син, който по-късно става владетел на гръко-македонската държава.

КЕЛАРА - старинно (X-ти век) българско женско име, засвидетелствано в надпис от църквата в с. Равна, Провадийско.

КАЛИ (КАЛИНА) - едно от най-разпространените български женски имена до около XIV-век. Съгласно регистрите на венециански търговци, записващи продадените от турците роби по средиземноморските градове, може да се направи честотен анализ на българските женски имена от Мизия, Тракия и Македония по това време [Съботинов А. България при цар Самуил и неговите наследници (976 - 1018 г.). Том. I. София, 2008 г. с. 215-225]. Цитирани са общо 42 имена на жени или момичета, които са заявили, че са от български род, от които най-често срещаните са Мария (9), Кали (6), Теодора (5) и т.н. Една от жените-робини е заявила, че името й Кали означава Алена на нейния (средновековен български) език. Това е възможно, по няколко причини. Българското название "калинка" на насекомото Coccinella е свързано с неговия ярко червен, ален цвят. Ккалина (червена) се среща и като българско название на дърво с ярко червени плодове. Дървото Калина (Sorbus aucoparia L.) се нарича още и офика, възкруша, брекиня, меко дърво, самодивско дърво. На височина достига до 16 м и има светлосива лъскава кора. Цветовете са бели, а плодът е червен, валчест, на гроздове. Среща се в горите и в градините като декоративно растение. В руски "разкаленный" означава "пламтящ"; българското "калявам" означава да потопя горещо до червено желязо във вода; на гръцки Калиопа означава нещо съвсем друго - "красив глас". Каля се е наричала и една от дъщерите на висшия сановник при Борис I, Сондоке. От тук можем да предположим, че Каля (Кали) е прабългарско женско име. Женското име Каля, Калина и мъжката му форма Калю, Калин се срещат и днес в България. Съгласно най-нови изследвания, приема се, че думата калина има твърде възможен прабългарски произход [Dimitrova, V. K. Zeugnisse der Kunst und Kultur der Protobulgaren aus der heidnischen Periode des Ersten Bulgarischen Reiches (7 bis 9 Jh.) Freie Univerität, Berlin. PhD dissertationen. 2007. S. 375. В опозиция на Кали, Каля, Калю (Алена, Червена, Пламтяща) стои името Галин, Галю, Галя, които означават "Черню, Черна", производно на старобългарското "гал, гар" - черен.

КОСАРА - дъщеря на българския цар Самуил. Самуил я омъжва за своя бивш враг и сетнешен васал, сърбина Иван Владимир, управител на Дукля (990-995). В историческите документи се посочват двете й имена, Теодора - Косара. По-често се среща мъжкият вариант на името - Косар, Куцар, което е запазено и до днес при българите (ЙГ-БИ, стр. 179). И двата български варианта имат осетински (алански ?) аналози. Двама от участниците в Руско-турската освободителна война (1877-78 г.) са кавалеристите Куци Цалоев и Куцыр Майрамукаев. (СОУРТ-1877-78 г.) Също в Осетия се среща женското име Косар, Косерхан, мъжкото Кусар, също мъжките имена Куыцыри, Куцык, Куцы. (ЗГ-ОФЛИ) Според В. Стоянов българското име Куцар се среща и при куманите като Кучар, на което не може да даде етимология (ВС-КПАБ,стр.264). Възможни етимологии:

1. Разумно е да приемем второто й име Теодора (божи дар -гр.) като християнски вариант на българското Косара. Това изглежда обосновано, като вземем пред вид че основата "кос" съвпада с общоиранското "хуца, худо" - бог. В пущунски khwdaay, означава в източноиранските езици бог, господар. В осетински хuъsаъi означава бог, а хicаu – главен, господар. От тук Косара ще рече "божествена, което е близко до Божидара, Теодора.

2. Д-р Ж. Войников предлага втора етимология, която семантично не стои далече от първата. В тох.(б) kutsi – бял, чист, свят, тох.(а) kāsu - красив. Името на тохарския град Куча отразява това значение. (DA-DT-b) Близко по значение са осетинското kaz, кховарското kas`ara, протоиндоиранското *kas-i-ra – бял, чист. В езика на скитите *krau-kasi е название на Кавказ със значение „бял, блестящ сняг” (по Плиний), откъдето kasi – бял, светъл (КВ-СЯ). Коренът е ностратически *ḳacv˜c` - блед, сив, в протоиндоевропейски *k'as`w – блестящ, картвелски *qć-, mqce, xče-, čke- сив, бял, дравидски *k`ac- сив, прашен. В угрофинските езици, в хантски koč, kus, манси küš, естонски küde, фински kyte – огън, пламък, горящ (IEE),(UE). От тук, Куцар и Косара може да означават "бял, чист, красив".


ПЕРСИЯНА, ПРЕСИЯНА (блестяща, искряща)- българско женско име от X-ти век. Най-вероятно, Персиян, Персияна са производни на Борис, българско царско име с иранска етимология от "барс" - пантера или от "берез" -висок, бял, блестящ. Има и учени, които извеждат имената Персиан и Персиана от етнонима на персите. Суфиксът "-ан" е много активен при образуването на старинните ирански имена. Името е съществувало доскоро в Македония, възможно е още да има там жени с такова име.

АЛГАРА (желана, искана - от стбл. и диал. български глагол алкати, алкая -силно желая, искам - от тук алчност)- дъщеря на княз Борис-Михаил. Подобно име носи и една от внучките на княз Борис и дъщеря на неговия син Симеон.

АХИНОРА (художествено измислено име). Като имаме пред вид начина на образуване на прабългарските женски имена, можем само да се възхитим на творческите способности на писателя Н. Райнов, който в своя разказ за Аспарух нарича съпругата му с исторически достоверното, макар и измислено име Ахинора. Явно този автор е ползвал примери като горните и/или се е ръководил от здравия смисъл. За разлика от него, историчката проф. Вера Мутафчиева за същото историческо лице измисли името Паганè и го популяризира чрез авторския си филм Хан (хотел?!) Аспарух. Всъщност професорката много добре знае, че повечето османо-турски женски имена завършват на ударено е! (Селиме, Айше, Гюлфие) и е решила да потурчи изгората на Аспарух! Само така от Политбюрото ще дадат повече пари! А в Политбюрото стоят хора, който си мечтаят българите да са като съветските хора - хем славяни, хем тюрки! Днес вече никой не си спомня за благородното прабългарско име Ахинора, но всеки е чувал за "пагането" ... Даже една народна певица измисли нова народна песен (малко е пресилено тази лигавост да се нарече песен, при това народна) за тази несъществуваща, потурчена "пагане".

Изброените по-горе прабългарски женски имена не случайно приличат на някои женски имена на индоариите от времето на санскрита, като:

Sitara – означава “зорница” на санскрит,

Sagara – означава “океан” на санскрит

Mandara – означава название на митично дърво на санскрит

Следващите типично български женски имена са много старинни и са образувани на основата на прабългарски думи, което посочва, че те също може да са били имена на прабългарски жени:

КУБРА – старинно българско женско име от Тревненско и Родопите, практически вече изчезнало под натиска на латиноамериканските имена от сапунените сериали. Изглежда родствено с прабългарското мъжко име Кубер. Първата съпруга на цар Симеон () е била от печенежки произход и е носела името Кубера, което вероятно е второ владетелско име от прабългарски произход. Името Кубра се среща и в израза "Армаган да си проводя на сестра Кубра чапрази", записан в народна песен (БЕР, III, 81). В Бургазка област има с. Чубра. Българското женското име Кубра е от несъмнен източен произход, защото в Памир и Кавказ то се среща като женско лично име. Руското название на джоджена е чабёр, т.е. чубра. Подобно на Кубра е и старинното българско име Къдра (виж Къдра бунар - [поп Минчо Кънчев. Видрица. Спомени, записки, кореспонденция. Второ изд. Изд. български писател. София, 1985, с. 35]).

БЪЛГАРА - старинно българско женско име -произлиза от българския етноним (така се казвала една робиня от български род, продадена в

град Кандия на 3 август 1301 г.) [Съботинов А. България при цар Самуил и неговите наследници (976 - 1018 г.). Том. I. София, 2008

г. с. 223].

БИСЕРА - старинно женско име от Югозападна България (Македония), "бисер" е прабългарска дума

АСПАРИНА - старинно женско име, очевидно свързано с името на Аспарух. Може да е съществувало и под традиционната форма АСПАРА.

АСМАРА (АЗМАРА ?)- старинно женско име от Македония, доскоро срещащо се като живо име (Асмара Рачева). В разговорната реч, Асмара се съкращава на Мара. Съществува и българско мъжко име Азмар, записано в турските данъчни регистри от 15-ти век от Солунско. Изказват се мнения, че имената Азмар (Азмара, Асмара) може да произлизат, колкото и да е странно, от "осмар" - кожар (стбл.). Наистина, осмар (кожар) би могло да бъде фамилно име, но като лично име би било доста необичайно. Може да се предложи друга етимология, по-естествена от гледна точка на иранския произход на прабългарите. Известно е староперсийското име Асмар(а) означаващо Камен (каменен). В основата на името стои иранската и авестийска дума "асан, асам" = "камък" (крайната сричка е носова, -ар е суфикс за образуване на прилагателно име). При ираноговорещите хазари тази дума се среща в названието на тяхната столица - Сарашен = Бяла крепост, бял град, от иранското "сар" = "бял" и "ашен" = "камък, крепост, град". Сравни многобройните прабългарски названия на градове от вида Бяла крепост (Бял град). Интересно е, че същата дума "осъм" = камък е използвана и от траките (от тук названието на р. Осъм - каменна река), чийто език първоначално е класифициран като ирански. Също така, голямата река, която минава през прабългарския град Бялград (днешния Берат в Южна Албания) се нарича Осум - каменна река, защото дъното и коритото на реката са плътно постлани с големи камъни. Иранското "самар" = каменен се среща като название на древен согдийски град, запазено и до днес - Самарканд. То означава "каменен град" от иранските думи "самар" = каменен и "канд, кент, кат" = "град". Името на големия волжско-български град Самара по ирански (прабългарски) означава "Каменен". Така че, Асмар, Асмара = "Камен, Каменка", или в друга форма Асен, Асеня.

МОДРА - името очевидно идва от старобългарското мъжко име МОДРИ (МОДЪР), което може и да е прякор на Крум. В чешки "модра" значи "синя".

ХУБА – женско име от Тревненско. Може да е вариант на Кубра, Куба или да идва от иранската дума "хубава". Изворът на река Бяла река над гр. Смолян в Родопите се нарича Хубча [Колев Н. Български предания и легенди, свързани с водоизточници. Изд. Фабер, 2000, с. 108], което е умалителен вариант на Хуба.

МАВРУДА - старинно женско име от Тракия. Среща се в песента "Мавруда китки садила, кат ги садила и редила ...". Сродно на старинното българско мъжко име Мавруд, което се среща и като име на известен български сорт грозде - мавруд. Преди 1944 г. в читанките за деца се е учела следната старинна българска легенда.

В първото българско царство, по времето на великия Крум било забранено да се садят лозя и да се прави вино. В столицата бил въведен нощен час, за да не излизат никакви хора по улиците. Вместо стражи, всяка вечер пускали един лъв, който ходел по улиците до 6 часа сутринта след което го прибирали. Това продължило дълго, хората се отучили да пиянстват и да се връщат късно при семействата си. Една сутрин обаче доложили на Крум, че лъвът е намерен убит на улицата. Малко след това дошъл един младеж и си признал, че той е убил лъва. Крум бил поразен и разпитал младежа защо е убил лъва. Младежът, който се казвал Мавруд, разказал подробно, че имал любовница и не успял да се върне при майка си навреме и по пътя си срещнал лъва. Тогава Крум го попитал как е успял да убие такъв силен и хищен звяр. Младежът обяснил, че майка му всяка сутрин му прави попара, от което той станал много силен. Това обаче не впечатлило много умният владетел и той настоял младежа да не го лъже и да каже истината. Вероятно е имало и заплахи. Накрая младежът изплюл камъчето и казал, че майка му изкоренила всички лози, както е било наредено, но запазила една лоза, която била скътъна на скришно място в двора. От тази лоза тя правела вино и всяка сутрин слагала по малко вино в попарата на сина си. Крум помислил малко, наредил да му донесат от това вино и го опитал. След това наредил тази лоза да се разсади на много места и от лозите да се прави вино. Този сорт грозде бил наречен Мавруд, на името на младежа.

След 9-IX-1944 г. тоталитарната комунистическа власт свежда изучаването на прабългарите до мининум, като създава отрицателен образ за тях. Имената Мавруд, Мавруда може да са производни на прабългарското име Мавър, което е носел един приближен на Кубер, братът на Аспарух, който се заселил в Македония и създал българска държава там. Подобни български имена са все още известни - Мавер, Мавер кехая.

БАЛКАНА - старинно женско име, образувано от топонима Балкан - Стара планина. Балкан е древна иранска дума, в последствие възприета от много други народи. Напълно възможно е българските имена Вълкан и Вълкана да са късни варианти на Бълкан и Бълкана, защото при много думи началното "Б" преминава във "В".

На последно място, може да се предположи и съществуването на още няколко подобни български женски имена, които не са засвидетелствани:

ХИМАРА (название на български град в днешна Южна Албания от времето на Първото българско царство - империя). Може да е било женско име. На езика на кюрдите Химари означава "черен". В първите векове на българската държава, много градове носят името Бялград, но и много други "Черен град" - Черноград, Чьорнград, Враня, Химара.

Всички приведени по-горе прабългарски женски Роксана, Алгара, Келара и т. н. съдържат накрая гласния звук “-а”, с който предположително се образуват прабългарски имена (думи) от женски род. Такова общо правило има в авестийския език, езика санскрит и в съвременния албански език. В съвременния български такова правило действа при личните имена: Иван (м. и.) – Ивана (ж. и.), Стоян – Стояна, Господин (Диню) – Господина (Дина), Димитър (Митър, Митю) – Димитра (Митра, Мита) и т.н.

77777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777

Олга Св. Олга от Михаил Несторов

Света равноапостолна княгиня Олга (или Хелга; след кръщението си приема името Елена) е киевска княгиня, съпруга на княз Игор I и майка на княз Светослав I, от чието име управлява между 945 г. и 969 г.

Сведенията за княгиня Олга идват главно от „Начална руска летопис“, писана 150 години след нейната смърт. Те са до голяма степен оскъдни и противоречиви. Хрониката, както и други църковни текстове, има тенденцията да я възхвалява, тъй като тя е първият високопоставен проводник на християнството в Киевска Рус. Така например, при описанието на нейното посещение в Константинопол се твърди, че византийският император бил дотам впечатлен от красотата ѝ, че й предложил да се оженят. В същото време, според различни интерпретации на текста, по това време тя трябва да е била на между 58 и 78 години, а самият император е женен.

Данни за княгиня Олга се съдържат също така в един исторически документ озаглавен "Летописец руских царей", както и в друг исторически паметник - "Родословец на руските князе".

За произхода, за мястото на раждане на Олга Киевска, и за образованието ѝ, има изказани твърде много предположения, базиращи се в множество чести случаи на противоречиви данни. Несъмнено произхода ѝ, е предопределящ и за делата ѝ.

Произходът на Олга също е предмет на известни спорове, но преобладаващото мнение е, че тя е от град Псков и има варяжки произход. Оженена е за княз Игор от неговия настойник Олег. Поради еднаквостта на имената им се изказват предположения за някаква връзка между двамата, но сведенията за това са недостатъчни.

Според друга версия княгиня Олга е българка [1], българска княгиня от първопрестолния град Плиска. В "Летописец руских царей" се казва :




"Приведоша ему (на Игоря) жену из Плискова, именем Олгу, остроумицу и корен и основание вере християнской и наш вожд."




"Родословец на руските князе" пък ни казва :




"Игоря же (Олег) жени в Болгариях, поят за него княжя именем Олгу. И бе мудра велми."




Въз основа на тези и други писмени паметници се установява, че Олга Киевска е внучка на княз Борис І, рожба на най-малката му дъщеря Ана, сестра на цар Симеон I, т.е Симеон Велики е вуйчо на Олга. Според друга версия Олга е дъщеря на цар Симеон I. Основание за това е „Нов владимирски летописец“, сборник от 15 век, включващ вариант на „Начална руска летопис“, който се различава от версията на „Ипатиевска летопис“ (1377).

Деяния

След убийството на княз Игор от славянското племе древляни, княгиня Олга си отмъщава с голяма жестокост. Пратениците на древляните, изпратени при нея, са предателски убити, страната им е опустошена, цели градове са изгорени, а голям брой древляни са изгорени живи по време на езическо жертвоприношение на гроба на съпруга ѝ.

По-късно, търсейки съюз с Византийската империя във войната с Хазарския хаганат, Олга приема християнството, като дори лично отива в Константинопол. Посещението става вероятно през 957 г., като според някои източници в придружаващата я делегация има и български свещеници. При покръстването си тя приема името на Елена Лакапина, съпруга на император Константин VII Багрянородни, като самата церемония е подробно описана от императора в неговата книга за церемониала.

След завръщането си Олга полага първия камък на катедралния храм "Света София" в Киев през 960 г. Тя умира през 969 г., а днес мраморният ѝ саркофаг се намира в църквата „Света Богородица“ в Киев. Олга е сред първите руски светици, и е смятана за активен разпространител на християнството. В същото време то не е прието за държавна религия, и дори нейният син Светослав е езичник. Киевска Рус е официално покръстена от внука на Олга — княз Владимир I Велики.

Политика

Олга Киевска фактически управлява Киевска Рус от 912 до 969 година. Християнка, тя е устроителка на древноруската държава, оставила име на велика и мъдра владетелка.

Олга Киевска обединява всички източни славянски племена, организирайки ги в общ държавен организъм. Тя е и първата разпространителка на Христовата вяра сред русите, за което е призната от Руската православна църква за равноапостолка и първа руска светица. Олга е проводница и на старобългарската култура и просвета сред източните славяни.

През 945 г. Олга Киевска сключва договор с Византия насочен срещу България. Това потвърждение, според Иречек, е направила през 957 г. "Летопис по Лаврентеевскаму списку" ни казва, че сина ѝ - Светослав, криел от майка си своето предпочитание да живее в Переяславец (Силистра) на Дунава, отколкото в Киев.

Източници

ОБРАЗИ НА СВЕТОСТТА В КИЕВСКА РУСИЯ ОТ ХI ВЕК

д-р Илиана Чекова

Софийски университет „Св. Климент Охридски”

Още от зараждането на оригиналната литература на Киевска Русия нейни герои стават руските князе, а централно място заемат исторически събития с особена значимост (покръстване, саможертва в името на политически идеали, воински победи и др.). В старoруската агиография се оформя една особена жанрова подгрупа, наречена от медиевиста Серебрянски „княжески жития” 1. Tакива са житията, посветени на староруските владетели Олга, Владимир, Борис и Глеб, Мстислав, Александър Невски, Дмитрий Донской и др. Като изследва парадигмата на староруската святост, Федотов отделя в самостоятелна група „светите князе” и разглежда различните въплъщения на княжеския идеал: равноапостолни, монаси, мъченици и прославени с общественото си служение. 2, 3

Социалният и литературен тип на светите князе се формирa в средата на XI век, по време на управлението на княз Ярослав Мъдри (1019 – 1054), който наследява великокняжеския престол на своя баща – Владимир I, покръстил Русия през 988 г. Княз Ярослав се стреми към утвърждаване на Киевска Русия като равноправна с другите християнски държави и в тази връзка предприема редица начинания. Той построява величествения храм „Св. София” в центъра на столицата Киев по подобие на едноименния храм в Константинопол. Към храма през 1037 г. се създава митрополия, където през 1051 г. за първи път за глава на руската църква е избран русин. Там също така е основан скрипторий, в който усилено се превеждат книги – „от грекъ на словэньское писмо” (ПВЛ, с. 102). По времето на Ярослав Мъдри започва воденето на исторически летопис и вероятно, създаването на първите оригинални руски жития. В този ред логично идва и желанието на Ярослав Мъдри да създаде руски пантеон на светостта. Той се опитва да издейства от Византийската църква канонизирането за руски светци на княз Владимир, княгиня Олга, двамата варяги християни Феодор и Йоан и князете Борис и Глеб – негови братя. Византия признава за светци единствено Борис и Глеб. Чрез канонизацията на своите братя, загинали при междуособици в началото на ХI век, Ярослав Мъдри придава ореол на святост на руската княжеска власт и на държавната идея за силно централизирано управление.

Кои са първите свети князе на Киевска Русия – Олга, Владимир, Борис и Глеб и как са изобразени те в староруската литература? Кои са съпътстващите ги образи на мъченици и подвижници?

Княгиня Олга, управлявала руската държава през средата на Х век, е първата руска княгиня християнка, предвестница на новата вяра. Житията я наричат прамайка на руската княжеска династия – прэматере вьсэхъ к‘н©зь рускыa (ЖОл, с. 44). Според Владимирския летописец от XVI век и някои косвени данни, тя била българска княгиня: игор­ же жени в болгарэхъ. по­U за него кнЂжн№ имене N wлгу и бҐT мдЂра велми (л. 264 об., ВЛ, с. 2, 9). Староруският летопис „Повесть временных лет” от началото на XII век подчертава, че примерът на християнката Олга убеждава нейния внук княз Владимир да превърне християнството в официална държавна религия на Киевска Русия. Староруската литература посвещава на княгиня Олга и княз Владимир редица житийни и летописни текстове. Проложните жития на Олга и Владимир стоят твърде близко в текстуално отношение до тези летописни статии, които разказват за християнския период от живота им. Но в житийните произведения отпадат сюжетите за това как Олга надхитря византийския император в момента на покръстването си (955 г., ПВЛ, 44-45) и за похотливостта на Владимир, ненаситен в желанието си да обладава жени (980 г., ПВЛ, 56-57). В агиографската литература образите на руските князе са представени единствено като благочестиви християни, образец на святост и милосърдие. И житиеписците, и летописецът обаче сравняват въздействието, което оказват в Киевска Русия княгиня Олга и княз Владимир, с приноса на царете Константин и Елена за утвърждаване на християнството като държавна религия в Източната Римска империя. Като първи староруски владетели християни кн. Олга и кн. Владимир оформят царската християнска двойка в руската културна традиция, аналогично на равноапостолните Константин и Елена.

В славянския Пролог редом с житията на княгиня Олга (11 юли) и на княз Владимир (15 юли) се среща и житието на двамата мъченици варяги – бащата Феодор и сина Йоан (12 юли). Летописът „Повесть временных лет” също разказва за събитията, свързани с трагичната гибел на варягите християни. През 987 г. в Киев непокръстеният все още Владимир празнува победата си над ятвягите с извършване на жертвоприношение. При избора на човешка жертва жребият пада върху сина на християнина варяг, който се отличава с необикновена физическа и духовна красота. Бащата отказва да изпълни искането на езичниците, изобличава дървените идоли и тогава тълпата убива двамата християни. „Бэ же варягъ тои пришелъ изъ Грекъ, и держаше вэру хрестеяньску. И бэ у него сынъ красенъ лицемъ и душею; на сего паде жребий по зависти дьяволи. И рече варягъ. Не дамъ сына своего бесомъ. Они же шедше поведаша людемъ. Они же, вземше оружье, поидоша на нь и розъяша дворъ около его. И кликнуша, и посекоша сени под нима, и тако побиша я.” (ПВЛ, 58-59) Цитираните източници ни дават ценни сведения за присъствието на варягите в руското общество през Х в. и за отношението им към християнството 4.

Князете Борис и Глеб, живели през края на Х – нач. на ХI век, са първите официално канонизирани руски светци. Те са синове на княз Владимир и на една от многото му съпруги, която по народност е българка, „от болгарыни – Бориса и Глеба” (ПВЛ, 980 г., 57) Според проф. Румяна Павлова, българският произход на майката, а следователно и принадлежността Ј към християнската вяра, обяснява и името Борис – на по-големия от братята, вероятно кръстен така в чест на българския княз Борис-Михаил. Още едно неслучайно съвпадение: 2 май е денят на кончината на кръстителя на българите княз Борис I, а именно на тази дата се чества и църковната памет на руските князе Борис и Глеб 5. На 2 май в Пролога са поместени четения за пренасянето на мощите им (първо пренасяне на мощите – през 1072 г., второ – през 1175 г.), а в Успенския сборник от ХII-ХIII век под тази дата е включен текстът на „Сказанието за Борис и Глеб”. Факт е, че дотогава името Борис е неизвестно в Русия и то става популярно едва от ХI век нататък. Името е с прабългарски произход и етимология.

Борис и Глеб загиват през 1015 г. в резултат на междуособици около борбата за Киевския престол, възникнали след смъртта на баща им кн. Владимир. По заповед на по-големия им брат Святополк те са убити и отстранени като потенциални кандидати за престола. Ярослав – другият син на Владимир – води успешна борба със Святополк и се утвърждава в Киев. Това са историческите факти, залегнали в основата на множеството агиографски, паримейни и летописни произведения, посветени на князете Борис и Глеб.

В староруската литература образите на Борис и Глеб се изграждат по подобие на модела на християнските мъченци за вярата и даже на самия Христос. В летописа при 1015 г. намираме високопатетично изображение на гибелта на князете и осмислянето Ј като сакрална жертва в името на руската държавност. С християнско смирение Борис и Глеб приемат своята гибел и загиват от ръката на собствения си брат. Доброволната им гибел най-силно илюстрира християнския принцип на несъпротивление и спазване на старшинството между братята при онаследяване на властта. Тази идея прозвучава в молитвата на Борис преди убийството му: „Господи Иисусе Христе... тако и мене сподоби прияти страсть. Се же не от противныхъ приимаю, но от брата своего, и не сотвори ему, Господи, в семь грэха”. (ПВЛ, с. 91) В посмъртната похвала на двамата князе митологичният възглед за сакралната жертва намира въплъщение в символиката на обагрената в кръв царска плащеница: „Радуитася, Борисе и Глıбе богомудрая... каплями кровными, святыми очервивша багряницю, славная, ту же красно носяща съ Христомь царствуета всегда, молящася за новыя люди хрестьяньскыя и сродникы своя. Земля бо Руска благословися ваю кровью, и мощьми лежаща въ церкви духомь божественэ просвэщаета, в неи же съ мученикы яко мученика за люди своя молитася.” (ПВЛ, 1015 г., с. 94). Тези образи на княжеската святост и страдание освещавaт държавността на Киевска Русия и утвърждават богоизбраността на нейните владетели.

Подобно на великомъчениците Св. Георги и Св. Димитър двамата братя мъченици Борис и Глеб се превръщат в покровители на княжеската институция 6, в патрони застъпници на следващите князе и в парадигма на руската святост 7. За небесното им покровителство се споменава неведнъж в различни паметници на староруската литература. Така в житието на Александър Невски се разказва за чудно видение – появата на Борис и Глеб, облечени в червени одежди, като знамение за успешна битка (сражение срещу шведите на 15 юли 1240 г.). Двамата братя помагaт също така и на Димитрий Донской в борбaта му срещу татарите, възглавявани от Мамай на Куликовското поле.

Друг тип святост представя образът на преподобния Теодосий Печерски: отшелник, книжовник, един от основателите на Киево-Печерския манастир в Киев и негов игумен от 1062 г. Киево-Печерският манастир е най-святата обител за източните славяни, чието значение може да бъде сравнено с ролята на Рилския манастир у нас. За монашеска обител първоначално служи пещерата за молитвено уединение, изкопана близо до река Днепър от свещеника Иларион (станал пръв руски митрополит). В тази пещера се заселва преподобният Антоний, а след това и монашеското братство, сред което е и Теодосий. От староруската дума печера – ‘пещера’ идва и названието на манастира, построен по-късно от Теодосий Печерски: тъгда бо сии великии »еwдосии обрэтъ мэсто чисто недалече wт печерэ суще. и разумэвъ яко довъльно ¬сть на възгражени¬ манастыря...и отътолэ бжЂЂи¬ю блЂЂгдатию въздрасте мэсто то и бысть манастырь славьнъ. се же и донынэ ¬сть Печерьскыи наричемъ. иже wт стЂЂго оца нашего »еwдосия съставленъ бысть. (УсС, 37а – 37б, с. 88-89) Летописецът и агиограф Нестор написва в чест на Теодосий „Житие проподобнаго отца нашего Феодосия, игумена Печерьскаго” (80-те год. на XI век), което се отличава с живо изображение на манастирския бит, ярка характеристика на монасите, миряните и руския политически живот през втората половина на XI век. Подобно на ликовете в „княжеските жития”, и тук в образа на Теодосий откриваме съчетание на църковното и светското: от една страна – необикновено смирение и кротост, а от друга – aктивност и непримиримост, когато става въпрос за държавните дела на руското княжество. Теодосий решително изобличавa княз Святослав, който изгонва от великокняжеския престол брат си Изяслав. Така Теодосий ратува за християнско-етичния принцип на подчинение между князете по старшинство и за утвърждаване на руското държавно единството. В. Н. Топоров определя типа святост на Теодосий като „труженичество во Христе”, „понимаемое как творческо собирание души, духовное трезвение, забота о мире, чтобы он не оставался вне света Христова, христианизация жизни, быта и самого „мирского” человека, „ветхого Адама” 8.

Князете християни в староруската литература – носители на градивното начало – се доближават до парадигмата на идеалния християнски владетел и неизменно се включват в поетичната система на соларните, астралните и „светлоносните” образи символи. Огънят, слънцето и червеният цвят са емблематични знаци на владетелското величие и свещения характер на княжеската власт. С „огненото начало” се свързва нестинарството, отнесено в България към култа на цар Константин и царица Елена – първите владетели християни на Рим.

Руската фолклорно-епическа традиция също си служи със соларната символика – билинното прозвище на княз Владимир е „красное солнышко” (‘ясно слънчице’). В каноничния християнски интерпретативен модел светлината и слънцето символизират новата вяра, победила езическия мрак и демоничната сила, персонифицирана от змията. Посмъртната похвала на кн. Олга – истински шедьовър на християнската агиография – представлява макросравнение, композирано в семантичната рамка светлина – мрак, християнство – езичество. Княгиня Олга е прославена като предвестница на светлината – деница, зора, луна и бисер, светещи в езическия мрак: „Си бысть предътекущия крестьяньстэи земли аки деньница предъ солнцемь и аки зоря предъ свэтомъ. Си бо сьяше аки луна в нощи, тако и си в невэрныхъ человэцехъ свэтящеся аки бисеръ в калэ: кальни бо бэша грэхомъ, неомовени крещеньемь святымь.” (ПВЛ, 969 г., с. 49) Светозарните небесни застъпници за руската земя, князете Борис и Глеб, обагрят с кръвта си царската плащеница и побеждават лукавата змия на злото: „Радуитася, лукаваго змия поправша, луча свэтозарна явистася, яко свэтилэ озаряюща всю землю Русьскую, всегда тму отгоняща, являющася верою неуклоньную.” (ПВЛ, 1015 г., с. 94)

Твърде показателна е особената „събраност” на празниците, свързани с първите християнски владетели, мъченици, подвижници и книжовници на Византия и Slavia Orthodoxa в пролетно-летния календар?